Средновековната книга

(03.02.2011)

Тази вечер Станка Петрова, докторант в Института по литература, изнесе беседа за Старобългарската книга и нейния автор. 

Поместваме текста по-долу.

„Първите старобългарски книги, създадени през IX в., в голямата си част са преводни. Известно е, че две десетилетия преди Кирило-Методиевите ученици да дойдат в България, през 864 г. св. княз Борис покръства българите. Вследствие на това държавата се нуждае от преводи на Свещеното писание и от богослужебна литература, в противен случай Божието слово би останало неразбираемо и чуждо за всички и не би могло да изиграе необходимата обединителна функция между отделните етноси в страната ни.

 Първите преводи на старобългарски език са направени от св. Кирил и Методий за моравската мисия. Трябва да се отбележи, че през IX в. те са били разбираеми за всички славянски народи, тъй като отделните езици по това време не са се развили в такава степен, в каквато ги познаваме днес. Преводът се е смятал за ново произведение колкото и авторската творба, тъй като в резултат на него се е появявала нова книга, с нова изразна система. Езикът е бил средство за предаване на боговдъхновеното Божие слово и начин то да стане достъпно за християнизираните народи.

Не е известно Кирило-Методиевите ученици св. Климент, св. Наум и св. Ангеларий, които са изгонени от Моравия, да са донесли със себе си някаква литература, но може да се предполага, че тя навлиза в България от Византия преди пристигането им. Според житието на св. Методий през есента на 881 г. той посещава Константинопол и оставя там „поп и дякон с книги".

Освен Библията, се превеждат и необходимите за богослужението книги като октоиха и минея. Създават се и оригинални творби. В днешно време са открити много служби и похвални слова от Климент Охридски, а Константин Преславски е известен освен с другите си творби и с цикъл триодни произведения за Великия пост, открити от българския учен Георги Попов през 70-те години на XX в. Тези великопостни канони съдържат най-дългия акростих в средновековните литератури.

Акростихът е надеждно средство за засвидетелстване на авторството на дадена творба. Освен известните посрeдством него или пряко назовани в текста автори, много неизвестни книжовници творят в Симеоновия царски двор. Неслучайно за неговото време се говори като Златен век на българската култура, а самият владетел е наречен „нов Птолемей" в Симеоновия изборник от 1073 г., което води до двама египетски фараони от късната Античност - създателят на Александрийската библиотека Птолемей I Сотер (305-283 пр. Хр.) и Птолемей II Филаделф (283-246 пр.Хр.), по времето на когото е направен един от най-известните преводи на Стария завет - на Седемдесетте или т. нар. Септуагинта. До нас са достигнали преписи на книги от времето на Симеон, които не са богослужебни, а предназначени за четене. Това говори за наличието на библиотека и води до заключението, че за кратък период от време в България се развива интензивна книжовна дейност.

Замирането на книжовния живот съответства на периодите на робство (1018-1185) и от 1396 до Освобождението, когато литературата вече е навлязла в друг период от своето развитие. Втори книжовен разцвет, подобен на този от Симеоновото време, България достига по времето на цар Иван Александър (1331-1371).

Създаването на старобългарската азбука и приемането на християнството водят до раждането на четвъртия език в Европа след еврейски, гръцки и латински, на който се проповядва Божието слово и до отхвърлянето на триезичната догма, противоречаща по своята същност на християнската идея, вложена в Петдесетница, чрез спускането на Светия Дух над Христовите апостоли и даряването на възможността да говорят всякакви езици, за да се разпространява общочовешката християнска вяра сред всички народи." 


 


 

< назад